• 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
  • 11
  • 12
  • 13
  • 14
Начало на създаването на една картина може да даде разлелият се терпентин, случайната маска на четката или носено вътре в тебе преживяване. Независимо от това, в процеса на работа се стига до момент на объркване, струва ти се, че си загубил картината. И точно от този момент започва борбата, за да родиш творбата, но вече едновременно в тебе и на платното.

Черното и бялото не са цветове. Те присъстват във всяка цветност, но като цветен тон. На границата между двете светът е най-цветен. На границата между доброто и злото в нас сме най-живи. В същност граница няма. Има красотата да съзерцаваш всичко в неговото единство. Ние сме Ден и Нощ едновременно.

Какво е картината? Кога една творба се ражда? Не знам отговора. А и дали това знание ми е потребно, за да рисувам? Полагам слой след слой, измивам с терпентина, отново променям... Какво търся? Пластичната материализация на моята вътрешна природа, ако това е картината, ме прави малък бог, който, по свой образ и подобие, се забавлява да овеществява себе си. Това е его. Ако е така, то Бог е егоист! Би могло да се тълкува обаче и по друг начин. Творейки, ние крещим към съзнатата си самота и Викът е към Бог в нас, т.е. ние се търсим чрез него в нас, защото иначе не бихме понесли самотата – тишина в тишината на Космоса.

Има много начини да нарисуваш цвете. И само един да пресъздадеш цъфтежа. Любов. Както и да провидиш Красотата в преливането на Деня и Ноща, знака на Нощта в нашата светлост, Пламъкът в нашата нощ.